— Сега по-добре ли си? — Гласът й бе дрезгав и напрегнат.

Сините очи на Лъки потърсиха нейните и когато погледите им се срещнаха, между тях сякаш протече електрически ток. Въздухът се наелектризира. Гласът му прозвуча сипкаво почти колкото нейния.

— Да, много по-добре. Но следващия път ще ме предупредиш, нали?

— Мисля, че това е достатъчно, за да предотврати всякаква инфекция.

— Май щеше да е по-добре, ако бях поел риска да замърся раната. Макар че — гласът му беше съвсем нисък, — струваше си да изтърпя всичко заради старанието ти.

Думите му я смутиха и тя отново издигна войнствения си щит.

— Окото ти изглежда ужасно. — Бифтекът лежеше върху възглавницата, където се беше търкулнал, след като тя го изненада с уискито. Хвана го с два пръста и го отдалечи от себе си. Върна го в найлоновата му опаковка и го хвърли в кошчето за боклук.

— Не ставай от мястото си. Ще отида да взема малко лед.

Взе със себе си съда за лед и излезе от стаята. Лъки я хареса и в гръб. Хубави крака, хубав задник. Ако само не се чувстваше толкова зле…

Но той наистина се чувстваше ужасно. Притокът на адреналин по време на боя бе притъпил всяка болка. Но сега започваше да го боли, дори и там, където изобщо не си спомняше да е бил удрян. Главата му се цепеше. Беше замаян — вероятно от комбинацията на аспирина с уискито.

И макар че мисълта да покори Доуви му се струваше очарователна, за момента трябваше да се задоволи само с фантазиите си. Съвсем определено нямаше физическата възможност да предприеме нещо повече.

Тя се върна с леда и изсипа малките кубчета в средата на една кърпа. След като завърза четирите й края, отново се приближи до леглото и внимателно постави леда върху окото му.

— Благодаря — измърмори той сънено и в този момент осъзна, че може би е малко пиян. Ръката й беше толкова хладна и приятна — напомняше му за майка му, която винаги слагаше ръка на челото му, когато боледуваше като малък.