Тя вдигна дълбоките си, тъмнозелени очи и го погледна.

— Д-д-Доуви.

— Д-д-Доуви?

— Точно така — изгледа го отбранително. — Какво толкова странно има?

— Нищо. Просто не бях забелязал, че заекваш. Или това затруднение в говора ти възниква при вида на голите ми гърди? — Внезапно му се прииска тя да зарови лице в косъмчетата на гърдите му. Страшно му се прииска.

— Едва ли, господин…?

— Лъки.

— Господин Лъки?

— Не, аз съм Лъки.

— И как така?

— Искам да кажа, че се казвам Лъки. Лъки Тайлър.

— О! Е, искам да те уверя, господин Лъки, че разголените ти гърди изобщо не ме вълнуват.

Не й вярваше и усмивката, която повдигна едното ъгълче на устата му, беше повече от красноречива.

— Наричай ме Лъки.

Тя протегна ръка към бутилката с уиски и я вдигна нагоре като за наздравица. — Е, Лъки

— А?

— Не дишай. — Преди изобщо да успее да си поеме дъх, тя наклони бутилката и поля раната с уиски.

— Виковете и крясъците му бяха достатъчно силни, за да съборят и четирите стени, а от устата му се сипеха слова, които почтените хора не смееха да изговарят на глас, камо ли да изкрещят — О, Боже! О, по дяволите! О…

— Езикът ви никак не подхожда на един истински джентълмен, господин Тайлър.

— Ще те убия! Престани да ме поливаш с това! Ах!

— Държиш се като едно голямо дете.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш! Да ме ощавиш ли?

— Да убия микроорганизмите.

— По дяволите! Но това ще убие мен самия. Направи нещо. Духай малко!

— Така само ще помогна на микроорганизмите да се разпространят навсякъде.

— Духай!

Тя наведе глава и започна леко да духа раната. Дъхът й поохлади кожата му и поуталожи острата болка, причинена от уискито, което бе изсипала върху отворената рана. Малки капчици се бяха сбрали в коприненомекото снопче косми под пъпа му. Край колана на /гънките му се стичаха тънки вадички. Тя ги избърса с пръсти, а след това, без да мисли, облиза алкохола по тях. Изведнъж осъзна какво беше направила и бързо се изправи.