— Каква кръчма?

Той погледна към ръката й, която лежеше върху гърдите му.

Тя веднага я отдръпна.

— Кръчмата. Барът, в който аз така храбро защитих честта ти днес следобед.

— Моята чест нямаше нужда от защита.

— Щеше да има, ако Литъл Алвин те бе опипал с мазните си ръце.

— Оня дребосък, който приличаше на невестулка?

— Не, това е Джак Ед. Джак Ед Патерсън. Литъл Алвин е оня, когото ти нарече горила. Викат му Литъл Алвин, защото…

— Всичко това е много интересно, но аз просто искам да го забравя. Можеш да си напълно сигурен, че нямаше и най-малка вероятност да ме опипат с мазните си ръце. Не съм изпаднала чак дотам.

— Така ли? — попита той и й се усмихна, сякаш искаше да й внуши, че не вярва на нито една нейна дума, но въпреки всичко се възхищава на куража й.

— Точно така. А сега ако ме извиниш…

— Ъ-ъ — подпря той ръка на вратата, която тя се канеше да затръшне под носа му. — Все още не съм си получил извинението.

— Добре. — Погледна го с раздразнение и отмахна назад кичур от червеникавата коса, която той с удоволствие би погалил. Извинявам се за… за…

— За това, че не ми благодари, след като те спасих.

Тя стисна зъби и като наблягаше на всяка дума, повтори:

— За това, че не ти благодарих, след като ме спаси.

Лъки подпря рамо на касата на вратата и я погледна накриво.

— Не зная защо, но ми се струва, че не си искрена.

— О, напротив! Наистина ти се извинявам. От дъното на душата си. — Тя постави дясната си ръка върху гърдите, изпърха с мигли и тържествено се закле. — Ако някога отново ме ударят в някой бар, ти ще си първият човек, когото ще извикам, за да ме защити. Дори ще те препоръчам на всичките си слаби и беззащитни приятелки. Това достатъчно ли е като благодарност?

Пренебрегнал напълно сарказма й, той вдигна ръка и докосна ъгълчето на устата й с върха на показалеца си.

— Устната ти отново кърви.