Лъки закова спирачки на павирания паркинг около деветдесет секунди след жената. Крайпътният комплекс включваше един двуетажен мотел, ресторант, който според рекламите предлагаше най-добрите пържоли в щата — нещо, в което Лъки много се съмняваше, бензиностанция с няколко колонки и един магазин, в който продаваха алкохол и полуфабрикати.

Тя бе влязла в ресторанта. Лъки видя през прозореца сервитьорката, която я заведе до една маса. След няколко минути й донесоха нещо, което приличаше на двоен сандвич с препечен хляб. Как изобщо можеше да мисли за храна? А той се чувстваше ужасно. И през ум не му минаваше за ядене.

Излезе от колата, отдалечи се от прозореца, за да не може тя да го види и закуцука към магазина.

— Какво се е случило с теб, приятел? Да не те е газил валяк?

— Нещо такова. — Лъки погледна жизнерадостния магазинер, който го обслужваше. Купи си бутилка уиски, кутийка аспирин и един суров бифтек. Месото бе започнало да позеленява по краищата и бе с намалена цена. Не ставаше за ядене, но той така или иначе не смяташе да го яде.

— Как изглежда оня, с когото си се бил? По-добре или по-зле? — попита любопитният продавач.

Лъки се ухили.

— О, изглежда добре, но се чувства дяволски зле.

Върна се при колата си, тръсна се на бялата кожена седалка зад волана, отвори бутилката и изпи три аспирина с първата глътка уиски. Тъкмо развиваше миризливия бифтек, когато видя жената да излиза от ресторанта. От няколко минути предвкусваше удоволствието, което щеше да изпита, като постави студеното месо върху пулсиращото си от болка око, но разбра, че няма да има време и като изруга през зъби, постави ръка на дръжката на вратата и се приготви да я отвори.