— Арестуван ли съм или не? — изрепчи се Лъки.

— Изчезвай оттук — процеди шерифът. — Пък аз ще почакам докато тези смрадливи порове се пооправят. — Той побутна Литъл Алвин и Джак Ед с върха на ботуша си от гущерова кожа. — И поне веднъж в живота си постъпи разумно и стой настрана от тях през следващите няколко дни.

— Разбира се.

— И накарай майка ти да погледне раната.

— Добре. Всичко е наред.

Лъки бързо хвърли на бара една петдоларова банкнота, за да плати двете питиета и се втурна към вратата. Беше забелязал, че червената кола тръгна на запад по магистралата и си спомни, че жената бе споменала, че целта й е да стигне междущатското шосе, което бе само на няколко мили оттук. Скочи в открития си скъп Мустанг и се спусна след нея с пълна скорост.

Нямаше да допусне госпожица Превзетост да се омете току-така. Той бе рискувал живота си заради нея. Единствено късметът и добре пресметнатите движения му бяха позволили да се отърве само с малка драскотина от ножа на Джак Ед. Окото му бе силно отекло и вече се бе затворило почти напълно, а главата го цепеше така, сякаш пробиваха черепа му с бургия. През следващите няколко дни щеше да изглежда адски зле и то само заради тази свадлива, нафукана червенокоса неблагодарница.

Червенокоса? Той се замисли. Ами да, нещо такова. Тъмно-червеникаво-кафява. Кестенява.

Как щеше да се покаже с такова лице пред майка си и Чейс, който тази сутрин бе подчертал колко важно е за тях да не се забъркват в никакви неприятности?!

Сондажната компания „Тайлър“ щеше да се изправи пред фалит, ако не успееха да убедят банката да им позволи да изплащат само лихвите по заема и да отложат изплащането на дълга поне с още шест месеца. Точно затова бе крайно нежелателно Лъки да се разхожда из града с насинено око. Кой изобщо би се съгласил да отпуска заем на някакъв побойник и кавгаджия!

След смъртта на татко — му бе казал Чейс сутринта — всички се отнасят към нас твърде скептично и смятат, че ти и аз няма да можем да управляваме така добре, както той.