— Искам само да се махна оттук. — Решително продължи към вратата и излезе навън в сгъстяващия се полумрак, без нито веднъж да се обърне назад.

Всички посетители на кръчмата я изпратиха с поглед.

— Неблагодарна кучка — промърмори Лъки.

— Какво каза? — попита шерифът и се наведе към Лъки.

— Нищо. Виж, аз също съм ранен. — Погледна през мръсния прозорец и я видя да се качва в малка червена кола, с една от ония квадратни регистрационни табели, които винаги изглеждат напълно еднакви.

— Задръж малко, Лъки. Успокой се. — Шерифът го изгледа сурово. — Последният път те предупредих, че ако отново се забъркаш в някой побой…

— Този път не започнах аз, Пат.

Макар че Пат Буш беше тук в качеството си на служебно лице, Лъки се обръщаше към него като към семеен приятел, какъвто Пат беше в действителност. Приятел, който го бе люлял на коляното си още когато той е бил в пелените. И макар че Лъки уважаваше униформата на Пат, той в никой случай не се страхуваше от него.

— На кого ще повярваш? На мен или на тях? — попита, като посочи с ръка към двамата наранени мъже.

Червената кола вече излизаше на двупосочната магистрала, а задните й колела вдигаха облак прах. Загубил търпение, Лъки отново изгледа гневно Пат, който толкова бдително се грижеше за всички от семейство Тайлър, че много малко от лудориите им оставаха незабелязани.

Беше хванал Чейс и Лъки да крадат ябълки от супермаркета А & Р, когато бяха деца, после ги беше изловил да обръщат преносимите тоалетни в едно сондажно поле, докато останалите празнуваха Вси светии, заварил ги бе да повръщат по пейките па стадиона след първата си бутилка уиски. Докато ги караше към къщи, им бе изнесъл строга лекция за вредата от неразумното пиене, а след това ги бе предал на баща им за съответните родителски „напътствия“. Беше един от хората, които носеха ковчега на Бъд Тайлър преди две години и плака на погребението така, сякаш бе член от семейството им.