— Кой ви удари по устата, мадам?

— Онази горила ей там. — Тя кимна с глава към Литъл Алвин, като по този начин потвърди разказа на Лъки.

— И какво правехте тук?

— Защо не попитате те какво правеха тук? — тя посочи с жест мъжете, които стърчаха около нея.

— Зная какво правят те в кръчмата — отговори Буш. — Е?

— Влязох да изпия една бира — рязко му отвърна тя.

— Не сте предизвикала тези мъже по някакъв начин, нали? Не сте им намигала, не сте флиртувала с тях?

Тя дори не благоволи да му отговори. Само го изгледа с неприкрито презрение за това, че си бе позволил да предположи такова нещо. Според Пат Буш тя изобщо не приличаше на момичетата, които посещаваха кръчмата. През всичките си двадесет и две години като шериф той бе прекратил достатъчно пиянски свади и винаги можеше да разпознае една уличница, когато я видеше.

Тази тук не беше такава. Не бе облечена предизвикателно. Поведението й също не бе провокиращо. Не само че не се стараеше да привлече вниманието на мъжете, ами цялото й същество сякаш казваше: Не ме докосвайте! Изглеждаше толкова достъпна, колкото и някой таралеж.

По-скоро от любопитство той я попита:

— Оттук ли сте?

— Не, не съм оттук.

— А откъде сте?

— Само минавах през Милтън Пойнт. — Говореше твърде уклончиво. — На път за междущатската магистрала.

Шериф Буш бутна шапката си напред и се почеса по врата.

— Ами добре, госпожо, но следващият път, когато минавате оттук, ще трябва да си изберете друго заведение, за да изпиете една бира — заведение, подходящо за дами.

Лъки пренебрежително изсумтя, сякаш за да покаже, че той вече изобщо не вярваше, че тя принадлежи към категорията на почтените дами.

— Ще го имам предвид, шерифе. — Хвърли на Лъки още един гневен, смразяващ поглед. След това преметна дръжката на чантата си през рамо и се отправи към вратата.

— Не искате ли да повдигнете обвинение за ударената уста? — подвикна след нея шериф Буш.