— По дяволите тази жена — изруга и натисна педала на газта докрай, като се опитваше да намали разстоянието, което го разделяше от просветващите пред него задни габарити на колата й.

Не бе наясно какво щеше да направи, когато най-сетне я настигне. Може би просто щеше да я накара да му се извини заради високомерното си отношение към него, след като той бе рискувал живота си, за да я предпази от сексуален тормоз.

Но като си припомни презрителния начин, по който го бе изгледала от горе до долу — сякаш бе топче дъвка, залепнало на подметката на обувката й, той осъзна, че никак няма да му е лесно да измъкне извинение от нея. Тя изобщо не приличаше на превзета глупачка.

Жени! Те бяха неговото проклятие и неговата радост. Не можеше да живее с тях. Но бе дяволски сигурен, че не можеше да живее и без тях. Безброй пъти, особено след някои твърде мъчителни авантюри, се бе заричал да се въздържа от всякакви връзки с жени, но дълбоко в себе си знаеше, че това са обещания, които никога няма да спази.

Той обичаше жените. Обичаше дрехите им, джунджуриите им, аромата им. Обичаше смеха и сълзите им и, макар често да го докарваха с това до лудост, той обичаше дори натрапчивата им страст към подробностите. Обичаше у тях всички онези неща, които ги правеха по-различни от него самия — като се почне от влудяващия им навик да плащат с дребни пари, вместо да развалят едра банкнота, и се стигне до конструкцията на телата им. Според мнението на Лъки, който бе познавач в това отношение, женската кожа бе едно от най-чудесните неща, които Бог някога е сътворявал.

По извън леглото жените бяха истинско наказание.

Например това разведеното маце в Маршал. Постоянно се оплакваше от нещо, непрекъснато хленчеше, а гласът й бе толкова дразнещ, че винаги му напомняше за неприятното усещане, което изпитваше като ученик, когато драснеше с нокът по черната дъска. Мадамата не мрънкаше за нищо само когато бяха заедно в леглото. Там обикновено мъркаше.